Поглед от люлката

Благодарим на Анита Кацарска за този текст, който да хвърли светлина от другата страна на нещата! В крайна сметка всичко, към което Tabula Rasa се стреми, е да участва в максимално добрия старт за децата. Как едно пораснало дете вижда „работата“, свършена от своите родители? И как две човешки същества написаха най-важните първи щрихи на чистата дъска на своето бебе? Прочетете текста, в който Анита с много любов и чувство за хумор, ни дава поглед от люлката и увереност, че родителството, колкото и да е сложно, е прекрасно!

Бях си вкъщи. Едва за месец, та поне малко да се усетя отново себе си в ръцете на онези, които биологично изцяло са ме направили, а психически са ме подкрепили да стана онази, която съм, защото винаги са вярвали, че детето следва своя собствен път, независим от този на родителите си. 

Та сме седнали аз, тя и той (мама и тати ги наричам) и гледаме бебешките ми записи, сякаш са библейски архиви. Аз млада, те – премлади; аз сладка, те – още повече; аз лекомислена, те – още повече! На един от записите от най-ранните ми месеци те така смело и чевръсто ме къпят, все едно измиват пръстта от градинска лейка, че едновременно е потресаващо и възхитително. Мен ме погъделичква смехът, докато майка ми стратегически скрива ахването си с длан и не може да повярва колко “джаста-праста” са действали с поддръжката на новородено на младини, твърдейки, че един ден би треперила над така желаното внуче значително по-осезаемо. А аз си мисля: “Точно от тези две хлапета с бебето на екрана искам да се уча как да бъда родител”. 

Когато ти кажат, че имаш естествен усет за това как да изваеш човек от зародиш, според мен означава, че поемаш по един от два отъпкани за теб пътя: 1) знаеш какъв родител НЕ искаш да бъдеш, критикувал, та критикувал своите създатели; 2) надяваш се благият модел на майка ти и баща ти да ти държи влага дълго време, та да го приложиш и на своята челяд. Разбира се, има ги и лъкатушенията по средата, баланса между това да приличаш на тях и да си различен, но най-често решаваш или драстично да се отклониш, или стабилно да се застоиш. В моя случай имам щастието да кажа, че ще се опитам да поема по втория път и да криввам толкова, колкото да стоя в крак с времето – да си личи поне, че съм от поколение Y.

Но имам вътрешното усещане, че някои неща в “правилното”, така обективно да го наречем, родителство са вечни и универсални. Свободното общуване (забележете, не казвам безаварийно) и спокойствието са две от тези неща. Да бъдеш “chill” родител с други думи, извинете чуждицата.

Нашите толкова пъти са повтаряли мантрата за спокойния родител и спокойното дете, че вече се е превърнала в клише в нашето семейство. Когато независимата константа на спокойствието у родителя е… ами, константна…, то тогава и зависимата променлива на настроението на бебето ще се колебае по-малко. Гладът си е глад, вярно е, така че пеленачето няма да спре да плаче, докато не получи онова, което физиологията му жадува. Но ако мама и татко си крещят един на друг, понеже не могат да разберат защо връзката между коликите в стомаха и слъзните канали на очите е толкова силна и неутешима, то тогава детето ще си намери и други причини да не спре да плаче.

Децата усещат напрежението от възрастта, в която им се пада по цял ден да лежат и да са безгрижни. Ако не и от по-ранната, утробна възраст, но в тези територии на фактите не смея да стъпвам, без да съм подкрепена от научни наблюдения. Значимото тук е, с риска да прозвуча като хороскопаджийка, първото стъпало в хармонията е там, където няма много претенции, където нещата се случват естествено. В отглеждането ми родителите ми винаги са се оставяли на изконния инстинкт да създадеш за детето си сигурност и топлота, да му дадеш пространството да диша и да преоткрива себе си, да му покажеш, че може да се опре на теб, но и че може да говори тогава, когато се почувства готово, да му позволиш да изразява емоциите си такива, каквито ги усеща.

Взаимното разбиране се корени в позволението всеки да бъде себе си. Бих казала, че не само с израстването, а от самото начало майка ми и баща ми са моите най-първи приятели. Без да тегля черта с това между free-range parenthood и стриктно, консервативно родителство, поставяйки нашите в първата категория, бих казала, че това не разлигави нито мен, нито брат ми. Когато бяхме малки, знаехме къде е границата да искаш прекалено много, въпреки че си имахме своя дял от тръшкане, знаехме, че шоколадовото яйце е скъпо (за времето си беше) и не е десертът на всяка вечер, въпреки че сме правили кучешки очички, знаехме, че чувствата на всеки важат, въпреки че, както всяко друго дете, сме имали своите моменти на егоизъм.

Но винаги сме били сигурни, че в семейството ще получим разбиране или поне безрезервна подкрепа с леко съмнение на външен поглед и доста повече, къкрещо отвътре (поглеждам към спомените за първи татус, пиърсинг на носа и розова коса). И аз сигурно един ден ще питам “Сигурна ли си?” десет пъти, преди да видя пембяните кичури на дъщеря си. Но през цялото време ще имам спокойните лица на майка си и баща си пред себе си, да ми напомнят да запазя своя ‘chill’.

В крайна сметка кое е най-лошото, което може да стане, когато сме заедно и се справяме заедно? Най-страшното, което се случи на мен, беше, че пораснах. Но това беше неизбежно. Пораснах щастлива с помощта на най-добрите си приятели.

Close

Количка (0)

Cart is empty No products in the cart.