Помните ли текста на Анита Кацарска и нейния Поглед от люлката.
Е, това е отговорът на майка ѝ – Мина Кацарска.
А ние няма как да сме по-щастливи, че именно блогът на Tabula Rasa побра тези две откровения за взаимоотношенията между родители и деца!
Майка съм на две големи деца. Толкова големи, че всъщност вече не са деца, но за мен винаги ще бъдат. И ако някой ме попита трудно ли е да си родител, бих отговорила, че колкото са по-малки, толкова е по-лесно.
Когато станах майка преди почти 24 години, и през ум не ми мина да чета разни книги по въпроса. Действах по интуиция. И двамата със съпруга ми бяхме млади, смели и уверени, че правим каквото и както трябва. Следвах вътрешния си глас, доверявах се на педиатъра, категорично отхвърлях непоисканите съвети от разни съседки, които по-добре от мен знаеха какво да правя със собственото си бебе и слушах какво ми “казва” самото то. Мисля, че се сработихме добре.
Дъщеря ми беше бебе мечта. Обичаше да спи и да яде. Буквално. Имаше период, когато заспиваше в 8 вечерта и се будеше в 8 сутринта. Изкарваше по 2-3 часа върху едно одеялце на пода, където съсредоточено и методично вадеше играчки от една кутия, след което също толкова съсредоточено и методично ги прибираше обратно. Проходи късно и до третата си година не слезе от количката. Съчувствах на другите майки, които търчаха след енергичните си деца без миг почивка. Моето предпочиташе да се вози и да наблюдава. Дните през първото ни лято протичаха приятно монотонно: ставане – закуска – количка (където тя заспиваше отново на първите 100 метра) – Морската градина – барчето край езерото с кафе и книга за мен – разходка (тя вече се е събудила и наблюдава) – детска кухня – обяд – следобеден сън – късно-следобедни кротки занимания – вечеря – баня – шише с любимото мляко – сън. Ако не бяха проблемите с едното ѝ оченце след 7-мия месец, този бебешки период щеше да е абсолютно безгрижен.
После се появи той. И ми казаха: “А! Момче! Сега вече ще разбереш какво е да гледаш бебе!” Но противно на поговорката “Пуйче и Георги трудно се гледат”, нищо такова не разбрах. Сигурно защото моето не е Георги… Беше различно, но не и трудно. Освен това 4-годишната кака ясно заяви претенциите си към него, като определяше кой може да гледа, да пипа или да говори на „нейното“ бебе. Взе го под крилото си и стана негова пътеводна светлина (мисля, че това продължи до 12-тата му година, когато той реши, че вече е достатъчно голям да ходи сам на училище и да си има гадже).
Когато младежът навърши 8 месеца, с баща им решихме, че тандемът брат-сестра е готов да тръгне по широкия свят. И ги помъкнахме по гори и планини, реки и водопади, езера и морета, градове, села и събори, покорявахме върхове, посрещахме изгреви и залези, пеехме с цяло гърло „О-о-обичам те, обичам те, мила, със бели маратонки и изтъркани джинси“ (задължителната семейна песен при всяко тръгване на път), танцувахме и се смеехме на наши си, неразбираеми за другите, шеги….. И не се спряхме… ами, почти до ден днешен, когато и младежът завърши училище. Не знам дали ги водехме навсякъде с нас, защото бяха спокойни и уравновесени деца, или обратно – растяха такива заради всичко гореизброено.
Мисля, че им дадохме достатъчно свобода, без да е прекалено. Опитахме се да намерим баланса между това да сме и родители, и приятели на децата си. Постарахме се да разберат, че каквото и да им се случи, каквато и глупост да направят, ние сме до тях. И че са обичани.
И сега, когато са толкова големи, че всъщност вече не са деца, осъзнавам колко е по-трудно да си родител. Когато са на прага на собствения си живот, взимат решения, чувстват се несигурни или уплашени, преживяват любови и разочарования, ми се иска отново да са малки. Когато всичко беше по-лесно. Иска ми се да ги върна във времето, когато повечето им проблеми и страхове изчезваха с гушване и целувка. Но ако не ги оставя да направят своите грешки, как ще се научат да живеят?
Сигурна съм, че ще се справят. Моля се да са щастливи с изборите, които правят. А аз ще съм до тях и ще ги обичам.
Нямате артикули в количката.